doc4a

ЗА СВОБОДАТА

Според Жан Жак Русо човешкото обществото се е родило в момента, в който хората изменили на естественото състояние на природата и сключили помежду си договор, чийто клаузи уреждали имуществените отношения и управлението. Съгласно това виждане общественият договор е сключен доброволно и е резултат от общото съгласие на членовете на дадена човешка общност или поне на мнозинството от тях. Така независимо от характера на властта, която може да бъде тиранична или демократична, поради доброволния характер на общата договореност политическата класа е част от народа, тъй като тя е следствие от обществения договор, а не негова причина.

Човешката история ни учи, че е възможно определено малцинство или чужди елементи да придобият със сила властта в обществото, след което да уредят юридически своето господстващо положение чрез договор, по който има две страни - силовата политическа класа и подтиснатият народ. Следователно обществен договор между народа и политическата класа е възможен само, ако последната е местен узурпатор или чужд нашественик, т.е. само, ако тя е даденост, която се явява причина за сключването на договора. Политическата класа на българската държава е рожба на обществения договор между свободните българи, и макар че мени често състава си тя е част от свободния български народ, защото съществува в резултат на доброволно волеизявление на мнозинството и не е нито силово малцинство, нито чужд нашественик. Въпреки това българските политици са твърдо убедени, че те са нещо различно от свободния народ и съвсем искрено твърдят, че между тях и свободните българи имало някакъв договор. Договор има само между свободните хора, и българските политици участват в обществената договореност, не като някаква професионална прослойка, отделна страна по договора, а като свободни личности, имайки точно толкова права, колкото и всички останали, независимо от практикуваните професии. Казано по-просто в обществения договор на Република България всеки пълноправен българин участва като отделна страна. Договор между българския народ от една страна и политическата класа от друга е съществувал, когато сме живеели в Османската империя, защото той е бил наложен против нашата воля и е можел да се променя единствено с решение на силовата политическа класа. Ето защо да се твърди, че днешното статукво в българското общество е резултат от договореност между действащите политици и свободния народ е точно толкова абсурдно, както и да се твърди, че мъж може да роди. Страшното в случая е, че тази абсурдна теза се приема безрезервно от българското общество, което значи, че българите не правят разлика между робството и свободата. С други думи, ние българите може и да знаем песните на Бийтълс, но с идеите на Русо и Волтер не сме наясно. Тези които ни управляват са избрани лично от нас, защото са говорели това, което мнозинството от нас са мислели. Следователно тук не става въпрос за грешка на езика или за лично мнение, а за масовото съзнание на българското гражданство, което още не може да разбере, че е източник на всяка справедлива власт и че неговата съдба зависи единствено от собствените му решения. Понятието "обикновен човек" е пълна безсмислица в гражданското общество, където всички са свободни и равноправни, и фактът, че някои са се посветили на политическото занятие в никакъв случай не ги прави "необикновени хора". Трагедията не е в това, че политическите личности имат ориенталско отношение към тези, които са им равни по права, а че гражданите продължават да възприемат себе си като безгласна рая, чиято съдба зависи от решенията на други. Българинът не може, но най-вече не иска да приеме, че държавата това е той, и че всеки път, когато се обръща към нея за помощ той се обръща към себе си. Явно свободата не може да бъде постигната за един ден, явно трябва да минат години и да се сменят поколения, докато и последният роден в робство не умре, защото свободата е състояние на духа, тя е начин на мислене, отговорност и съвест. Днешното обществено мнение приема за съвсем естествени ултимативния тон на държавата към гражданите и съвършената безнаказаност на политически назначената администрация за всички неудачни управленски решения. Това, че на данъчната администрация са поставени очевидно неизпълними срокове, а данъкоплатците се редят като ненормални по опашки не се признава за управленска грешка. При това положение ние не сме равни на народите отвъд шенгенската бариера, защото навремето англичаните свалиха желязната Маргарет Тачър за броени дни за нещо, за което в България никой не би се сетил да протестира.

Общественото съзнание е резултат от старите и новите закони и ако миналото не може да се промени, то настоящето зависи изцяло от нас. Ако ние сме лоши граждани, то това не се определя единствено от тоталитарното ни минало, а и от действащите закони, които не ни учат на лична отговорност, която да изискваме, както от себе си, така и от другите. Индивидуализмът е отличителна черта на свободните общества и западната цивилизация, към които искаме да се приобщим, докато колективизмът е рожба на Ориента и е типичен за тоталитарния свят, от който искаме да избягаме завинаги. Следователно ако искаме да бъдем добри граждани, законите трябват да постановят отношения между личности, а не между групи. Човек с човек може да си приличат, но не могат да са еднакви и да мислят по един и същ начин, ето защо колективната отговорност е само емоционално понятие, юридически отговорността винаги е лична. Ръководителите на Републиката смятат днешните закони за добри, но те са лоши, тъй като водещо начало в българската политика е отредено на колектива, а не на личността. Ние избираме партии, а не конкретни народни представители, защото депутатските списъци се правят на партийните събрания, където хора спечелили убедително първичните избори отпадат от играта и на практика бъдещите депутатите зависят изцяло от своите партийни патрони и никак от избора на народа. Поради тази причина българските парламентаристи зарязват "храма на свободата" и отиват за по-висока заплата в частни фирми, заминават като посланици или преминават в изпълнителната власт, без каквито и да е угризения, че са се клели да служат на народа като законодатели. И тук се разиграва най-великата гавра, защото когато депутат премине на друга работа неговата партия може да назначи на негово място, когото иска, дори човек, който никога не е участвал в предизборна кампания. Така народни избраници стават хора, който не са избрани от народа и величието и красотата на свободата се заместват от грозотата и подлостта на интригантството. За каква демокрация може да става дума, когато народът е елиминиран и функциите му са иззети от шепа партийни стратези.

Семействеността и приятелските симпатии са другото име на олигархията и те са смърт за републиканския строй, при който движението в обществената йерархия трябва да се основава единствено на личните качества на равноправните граждани. Според Жан Жак Русо републиката е по-добра от монархията, защото при нея се издигат по-способните, докато при монархията се издигат само тези, които са верни и предани на властта. Въпреки това България е република на братовчедите, приятелските кръгове и мнозина считат, че партийната ориентация е достатъчно основание за назначаване на ръководна длъжност.

Пропорционалната избирателна система може и да работи в Германия, но на нас ни създава само проблеми и ни излиза много скъпо, защото когато свободният народ реши да отнеме предсрочно властта, която е дал на стотина души, това може да стане единствено чрез революция. Ако ние българите имахме мажоритарна избирателна система Парламентът нямаше да гори и гражданите нямаше да пълнят площадите подгонени от глада, а щяха да сменят няколко депутата, достатъчно на брой, за да се състави ново парламентарно мнозинство. За нас избирателната система е избор на цивилизация, а не просто технологичен въпрос. Ние продължаваме да живеем по старому и да възпроизвеждаме това, което не желаем на нашите деца. Мажоритарният избор прави депутата зависим от своите избиратели, а не от партийните вождове, защото всеки депутат от мажоритарен район е еднакво отговорен, както пред тези, които са гласували за него, така и пред тези, които не са гласували за него. Така водещо начало в политиката се отрежда на личността и личната отговорност може реално да се изиска.

Преди повече от век Енгелс написал, че за разлика от другите балкански народи българите взимали свободата си на сериозно. И ако се вгледаме в човешката история ще видим, че народите, които са силно привързани към свободата постигат една по-висока степен на материално и духовно благополучие. Следователно ние днешните българи, ако искаме стопански и културен напредък, трябва не да строим паметници на Стамболов, а преди всичко да взимаме свободата си на сериозно.